Добре дошли!
Всеки мечтае за нещо - някои за слава, други за власт, трети за пари, а някои просто търсят поредното развлечение, за да избягат от сивото ежедневие. Тайните са тези, които ни свързват, но какво става, когато излязат на показ през бляскавите прожектори? Колко дълго можем да ги крием и на какво сме готови, за да ги запазим за себе си? Нека разберем!
Вход

Забравих си паролата!

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 45, на Нед Ное 05, 2017 10:42 pm

i do not tolerate a world emptied of you. i have tried. for a year i have called every black tree with your name; i have looked for your face in the patterns of the ice. in the dark, i have pored over the loss of you like pale gold.

Go down

i do not tolerate a world emptied of you. i have tried. for a year i have called every black tree with your name; i have looked for your face in the patterns of the ice. in the dark, i have pored over the loss of you like pale gold.

Писане by charles brandon. on Чет Ное 02, 2017 3:36 am

Смъртта е само още една нощ.
И той не се страхуваше от нея. Нямаше как, не и след като животът му се бе превърнал в поредица от такива, отказващи да се поддадат на милувката на деня и надеждата, която следваше лъчите му. Не можеше, не и при положение, че бе направил от себе си мощна машина за безстрашие и апатия, която да преработва страха му в чиста сила и да краде уплаха от душата му. Баща му го смяташе за слабост, а Брандън нямаха правото на лукса, да падат в капана на човешките емоции; да бъдат хора. Усещаше нежните й пръсти по лицето си, галещи клепачите му; дъхът й върху кожата си, докато преброяваше последните му мигове, нареждайки ги по линиите на ръцете си. И не се дърпаше, не бягаше. Смъртта бе мека с него, чувствена. Оставяше следите от страстта си по повърхността на сърцето му, запълваше дупките в него, които една друга жена бе отворила. Чуваше тъжния й глас и спиралите, в които той се извиваше, докато разказваше историята й, докато съграждаше тяхната. Гласните правеха болката по-лека, съгласните деряха по стените на мозъка му. Виждаше красивото й лице в сънищата си и копнееше да я докосне, да я има и да я направи своя, за да изтрие онова другото, предлагаше й любовта си, но тя бе своенравна и дива, и предпочиташе да го разпилее из себе си, вместо да направи опит да го събере и поправи. Бе просто още малко безкраен мрак и най-голямата му любов. Не бе завършек – той не можеше да я приеме като край на нещо, след като за него краят на всичко бе дошъл отдавна.
Бе само още една нощ.
Поредната. Поредната, в която Нея я нямаше. Наниз от мигове, в които липсата й се усещаше като пареща болка; черни часове, през които тя горчеше върху езика му и се разтваряше в сърцето му, докато стрелките на часовника танцуваха по циферблата и отброяха дванадесетте му кръга на Ада. Нощ, която нямаше как да стане по-черна, защото след Нея нищо не бе вече в друг цвят освен този. Секундите бяха буря, минутите бяха урагани. И всичките помитаха същността му с ветровете си на миналото. След Нея всичко бе загубило очертанията си, сенките си, значението си. Смъртта е само още една нощ, защото те всичките бяха вече еднакви – всичко бе безкраен, дълбок мрак, който тровеше душата му и го задушаваше до степен на побъркване; тъмнина, която Чарлз не можеше да извади от себе си, защото тя бе вплела пръстите си във всеки един негов орган, превръщайки се в тяхно продължение, за да не може той никога да я изгони от същността си. Тъмнина, в чието лице той виждаше Нея, защото тя никога не си тръгваше, защото той не я пускаше да си иде. Мазохизъм, с който се тровеше, за да накажеше частта от себе си, която отказваше да бъде перфектна, която отказваше да спре да я обича; мазохизъм, с който заглушаваше виковете на кръвта си, която се бунтуваше измежду стените на вените му, за да се слее с нейната. Мазохизъм и мрак, които се преплитаха, за да го разрушат, за да го накарат да изгние; за да го изградят. Бе се изгорил, докато се бе опитвал да целуне слънцето. Бе станал на пепел, докато се бе опитвал да го обича. В тъмните месеци, последвали след това, отворената му рана все още пулсираше с болката, напомняше му, че не можеш да обичаш звездите, без да притвориш очи в пламъците пожелание. Те бяха били измежду устните му и той й ги бе подарявал с всяка целувка, подреждайки ги по повърхността на нейните в редичка, която да се отрази в очите му.
Тази вечер смъртта бе всички нощи в една. И само още една нощ бе от значение.
Пръстите му стиснаха кормилото до побеляване на кокалчетата му, сякаш физическата болка можеше да изкара тази, вихреща се вътре в него. Накъсаният му дъх излизаше на облачета от мокрите му устни, докато капчиците все още се стичаха по лицето му, за да намерят края си измежду тях. Небето плачеше върху стъклото на тихия автомобил, изливаше цялата си тъга върху шофьора му, сега носещ тези сълзи върху себе си, сякаш той бе Атлас и можеше да го понесе на раменете си. Той не бе Атлас и раменете му не бяха чак толкова широки. Но небето не разбираше, не искаше да разбере. То само плачеше, линееше, тъгуваше за изгубеното, защото не знаеше как да прави друго; защото сега го правеше вместо него. Чарлз знаеше, че мястото му не бе в тази кола, че сега не трябваше да отива при нея. Към своята красива черна нощ – тази, в която той щеше да намери смъртта си. Но дори само още един миг имаше значение.
Тази вечер не бе осеяна със звезди и той разбираше, че те вече също бяха мъртви. Бе взел светлината им и й я бе дал. Бе я угасил, за да запали с нея любовта си. Нищо не бе в пламъци, но пламъците бяха върху всичко.
И сега той гореше като факла.
Не разбра кога и как се бе озовал пред дома й, не преброи стъпките до вратата й. За него времето бе един дъх сега – жесток господар, който дърпаше конците му. Не трябваше да бъде тук, но бе дошъл въпреки това. Трябваше да бъде Чарлз Брандън, трябваше да бъде със семейството си, не трябваше да бъде човек. Но, докато чуваше стъпките й в тишината, осъзна, че никога не се бе чувствал по-човешки. Знаеше, че тя очакваше да тръгнат, че бе чакала това цял живот. Бе го видял в очите й, бе го намерил в крайчетата на тъжната й усмивка. Куин Шепърд бе откраднала сърцето му, но сега той щеше да разбие нейното.
Не я погледна, когато отвори вратата. Не можеше. В очите й той виждаше вратата към хиляди църкви, а в тази нощ, в тази нощ на смърт и мъка, той не бе готов да бъде религиозен. Щеше да запази това за по-късно, когато бе сам и отчаян, разпилян из себе си, с устни, опитващи се да изрекат молитви, докато от тях звездите се сипеха в ръцете му, но от устата му щеше да излиза само името й.
Пое си дълбоко дъх, но не успя да потуши пожара в гърдите си. След толкова много болка той бе повярвал, че бе претръпнал, че бе имунизиран към остатъчния ефект от непрекъснатите й удари, опиянен от състоянието на емоционална ограниченост и заблуден от театралната игра на мозъка си. Очакваше го, имайки предвид, че жлезите му отказваха да произвеждат сълзи, а тялото му вече не подтикваше ръцете му към трептене и стомаха му към преобръщане. Празнотата го бе научила на определена твърдост, която сега не можеше да изкорени от себе си, на груба суровост, която бе калила характера му и бе вледенила сърцето му, и той бе приел постоянното й присъствие като част от себе си, неизменна такава, без която сега не знаеше как да живее, твърде привикнал към върха, който успяваше да достигне, когато нямаше емоции, които да го дърпат надолу. Бе като наркотик, който го разделяше с реалността, изтривайки я от полезрението му, каращ я да изглежда някак далечна, неистинна. Разликата между този вид опиат и истинските обаче бе, че Чарлз не можеше да усети ефектите от абстиненцията, защото такива никога нямаше; бе преминал в едно непрестанно, неотминаващо състояние на безчувственост, което поддържаше пулса му равен и мислите му подредени, превръщайки се в единствената сила, която движеше живота му. Затова и сега всичко бе толкова реално, толкова помитащо и опустошително за наполовина излинялата му душа – тя просто бе отвикнала да среща подобни удари, защото той не й позволяваше да го прави. Бе издигнал стена между себе си и външния свят, която ги поемаше вместо него, а до същността му достигаха само едва доловими докосвания, които понякога оставяха вдлъбнати и белези по повърхността й, но никога отворени рани и дупки просто защото там вече имаше твърде много такива и никакво място, което да приюти новите. Не допускаше нищо от това до себе си, а вместо това го заравяше в дълбокия ров, еквивалент на сърцето му, и го държеше там, превръщайки го в затвор, имащ за цел плътна изолация и никаква обратна връзка, езика на която не говореше и отказваше да научи. Понякога открехваше за малко портите и викаше в бездната, оставяше душата си да покърви на спокойствие, освобождавайки я от вечния пост, на който я бе обрекъл, но виковете винаги се връщаха до него като ехо, а кръвта засядаше в дробовете му. Бързо след това затваряше процепа, залостваше вратите и се запечатваше, а времевите разстояния до тези му срещи с истинското му аз все повече нарастваха.
Бе си мислел, че би трябвало да е направен от нищо, за да чувства толкова много нищо. Но сега усещаше всичко, всяка една болка от миналото, всеки един спомен, всяко едно чувство и не знаеше как да се справи с това. Смъртта бе като черна, тъмна пукнатина, разделила живота му на две половини, оставила своя белег върху същността му, а пропастта между двете части, които не можеше да събере наяве, ала усещаше цели вътре в себе си, зовеше името му и го приканваше към себе си с нежен глас и отрова, която изсипваше във вените му.
Не можа да я погледне, защото знаеше, че щеше да види звездите в очите й, прахът им между устните й; линията на челюстта й, която се сливаше с мрака. А сега не можеше да си позволи да бъде погълнат от черната дупка на същността й. Думите му бяха способни да се заформят само като шепот. Не можеше да я погледне, но въпреки това го направи.
-        Баща ми… мъртъв е, Куин. 
Смъртта е само още една нощ. Последната.

_________________

you've always loved the stranger inside; me, ugly, pretty.
Little ghost, you are listening, unlike most you don't miss a thing. You see the truth, I walk the halls invisibly, I climb the walls, no one sees me, No one but you. You've always loved the strange birds. Now I want to fly into your world. I want to be heard, My wounded wings still beating.
avatar
charles brandon.
keeper of secrets.
keeper of secrets.

Брой мнения : 140
Reputation : 0
Join date : 28.10.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: i do not tolerate a world emptied of you. i have tried. for a year i have called every black tree with your name; i have looked for your face in the patterns of the ice. in the dark, i have pored over the loss of you like pale gold.

Писане by quinn shepherd. on Чет Ное 02, 2017 4:34 am

Аз съм федерален агент.  
Казвам се Куин (Кралица) Шепърд.  
Кралицата на провалите.  
Провал, увенчан с брачна халка.  
Провал, изцапан с кръв.  
Провал, ухаещ на смърт.  

Животът е капан. Замислял ли си се колко форми на страданието съществуват? Безспорно много повече, отколкото тези оттенъци на щастието. Някои твърдят, че най-жестока е скръбта, но мога да поспоря. Липсата е най-коварна. Обгръща всичко в сивата си сянка, а самотата носи усещане за студ. Сякаш душата гние отвътре. Образува пропаст, която никога не може да бъде запълнена. Не можеш да заместиш даден човек с друг. Всеки е уникален сам по себе си. А ако си достатъчно глупав да опиташ, липсата се усилва. Контрастът между приликите и разликите става безспорен. Осъзнаваш, че разнообразието от палитри в очите му никога няма да бъдат идентични с нечии чужди. Топлината в тях започва да пари и задушава. Образът на липсващото парченце започва да се откроява все по-силно и вместо да потънеш в така желаната забрава, спомените стават по-ярки.  В даден момент губиш представата си за реалност. Ароматът започва да те преследва. Заспива нощем до теб и те прегръща с измамната си близост. Всъщност си все така сам(отен). Събуждаш се и призракът на отминалото щастие те гледа с дълбокия си син поглед и докато се усетиш те запраща към скалите, за да разбие душата ти на парченца. Броени са късметлиите, които успяват да се съвземат след подобен сблъсък. Аз не можах.
Аз съм силна жена.  
Казвам се Куин (Кралица) Шепърд.  
Кралицата на провалите.  
Провал, рисуващ увехнала любов.  
Провал, напоен със страст.  
Провал, а всъщност просто Аз.

Омъжих се, вероятно прекалено млада, а наивността си заплатих със сълзи. Бракът ми завърши с развод. Бях бременна, но преживях и спонтанния аборт, който почти ме постави на колене. Тогава всичко се промени. Той промени мен. Сякаш през целия си живот съм била сляпа и най-накрая проглеждах. Събуди тези части от душата ми, които не съм подозирала, че съществуват. Обичах съпруга си, но на фона на това, тази любов изглеждаше повърхностна. Бегла. Незначителна. Може би дори фалшива. Съществува ли такова понятие - фалшива любов? Подобие на лутане в лабиринт, от който правилен изход няма. Накрая ти остава само лутането. То не приключва никога.  
Аз съм независима.  
Казвам се Куин (Кралица) Шепърд.
Кралицата на провалите.  
Провал, пропит със сълзи.  
Провал, търгуващ с истини.  
Провал, напомнящ несъвършенство.  
Провал, молещ за време.  

Когато започнеш да прекарваш минути, часове, дни с даден човек, той става част от теб. Сраства се със сърцето ти и кърви обилно ако опиташ да го премахнеш. Често води до смърт. Неговото име е Чарлз Брандън. Той е моят живот. Моята сила и най-велика слабост. Моят грях. И съм зависима от него. Не съм перфектна, просто обикновено момиче от Бруклин, изгубило майка си твърде рано и баща, търговец на антики, който предпочита да прекарва времето си в малкия магазин на ъгъла, отколкото с дъщеря си, копието на мъртвата му съпруга. Той беше убит също. Чарлз е съвсем друга история. По-висша. С минало и бъдеще. Аз имам само сега. И съм крайно неподходяща, за да имам честта да ме наричат негова съпруга. Да нося неговата фамилия. При сблъсъкът на два различни свята избухва експлозия. Мнозина биха казали, че сами сме я предизвикали. Виновен е, че ме превърна в своя слабост и ми позволи да го усетя. Виновна съм, че ми хареса да мечтая и да ме желае. Виновни сме, че бяхме щастливи. Истински. И че позволихме на тези чувства да пуснат дълбоки корени в нас. Опитахме да отричаме. Опитахме да лъжем. Опитахме да сме безчувствени. Опитахме да бягаме. Не беше достатъчно. Нищо не е достатъчно. Все още виждам себе си, когато погледна в кристалните му сини ириси. Устните ми продължават да парят при мисълта за неговите. Тялото ми му принадлежи. Душата ми копнее за гласа му. Сърцето ми.... то е разбито, но го обичам с всяка част от него.  
Госпожа Брандън. Някога вярвах, че това е бъдещето ми. Моето име. Моята съдба. Сгреших и за това. Госпожа Шарлот Брандън, съвършената съпруга. Всичко, което аз не съм. Не я познавам, но я мразя. Ненавиждам я, защото живее моят живот. Сбъдва нашите мечти. Тя е живото, ходещо доказателство за моят провал. Напомня ми, че не съм достатъчна. Каква ирония, можех да си представя живота ни - Господин Чарлз Брандън и госпожа Куин Брандън върху поканите за сватбата ни с нежен, ръкописен почерк, а после и себе си в бяло. Блясъкът в очите му докато нетърпеливо пристъпвам към него в църквата и горим от желание да започнем живота си заедно. Като семейство. Сега имаме само шепа прашни мечти, агонизиращи надежди, разбити сърца и тонове книги със заглавие "какво е можело да бъде", наредени до "имало едно време". Живеем като сенки на самите себе си, животът, който се предполагаше, че е на наша страна, продължава да се гаври с нас, кръстосвайки осъдените ни души. Сега имам фрактура на щастието, три счупени прешлена на доверието, а обичта ми е на командно дишане. Ама нали летях...
Навън е буря, подобна на тази в сърцето ми. За пръв път от няколко месеца съм истински щастлива. Никога не смятах, че мога да изпитам това чувство отново, но Чарлз събуди надеждите и мечтите ми, които бях потопила дълбоко в душата си, оставяйки тежестта на котвата да ги удави. Нетърпелива съм, защото знам, че това е нашата нощ. И утре всичко ще бъде различно. Ние ще бъдем различни. И ще бъдем заедно. Не искам повече, просто него. С всичките му недостатъци и суровото изражение дори когато е развеселен. Вратата изскърца и привлече погледа ми. Няколко секунди по-късно той е пред мен. Косата му е влажна, а по лицето му се стича капки. Нещо не е наред. Не искам да призная, но в очите му намирам единствено болка. И после думите му ме помитат като ураган и за момент губя равновесие, а всичко пред погледа ми се размазва. Не казвам нищо, но пристъпвам бавно към него и поставям длани на лицето му. Кожата му е студена под топлите ми пръсти, но чувството е приятно.
- Съжалявам. Тук  съм.
Шепна в отговор, усещайки буцата в гърлото си. Гласът ми звучи дрезгаво, защото нещо в мен се пречупва. Знам, че това е краят. Осъзнавам, че бягството ни е било прекалено добра алтернатива, а планът ни не струва. Притискам тялото си в неговото, а ръцете ми обгръщат широките му рамене. Опитвам да сдържа сълзите си, но очите ми започват да блестят издайнически.

_________________
my baby,
Feelin' trapped in your world like a prison.
My baby, My baby, My baby, I got you.
avatar
quinn shepherd.
administrator; law;
administrator; law;

Брой мнения : 1182
Reputation : 1
Join date : 26.10.2017

Вижте профила на потребителя http://heartsofgold-rpg.forumotion.eu

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото

- Similar topics

 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите