Добре дошли!
Всеки мечтае за нещо - някои за слава, други за власт, трети за пари, а някои просто търсят поредното развлечение, за да избягат от сивото ежедневие. Тайните са тези, които ни свързват, но какво става, когато излязат на показ през бляскавите прожектори? Колко дълго можем да ги крием и на какво сме готови, за да ги запазим за себе си? Нека разберем!
Вход

Забравих си паролата!

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 45, на Нед Ное 05, 2017 10:42 pm

“No Mourners. No Funerals.”

Go down

“No Mourners. No Funerals.”

Писане by charlotte brandon. on Сря Ное 08, 2017 11:05 pm

“No Mourners.
No Funerals.”

Тази дълга нощ миришеше на смърт. Пръстите на Шарлот Брандън барабаняха по дървеното бюро, а умът и търсеше правилните думи, за да довърши главата. Дръпнала завесите, тя се опитваше да игнорира силния вятър и да забрави студения въздух навън. Може би не биваше. Може би госпожа Брандън не биваше да търси музата си в топлината на къщата, която трябваше да нарича свой дом. Нито огледалото, с което се беше наметнала, нито копринената пижама отново, можеха да върнат така чаканото вдъхновение. То не се криеше във уюта на дома, не се криеше в спокойствието на младата Брандън.
Но за нея нямаше спокойствие. Отсъствието на Чарлз рядко я притесняваше толкова много. Беше свикнала. Че той ще бъде далеч. Че няма да обича нея. И може би го приемаше. Каквото и самоуважение да й беше останало, то караше лицето й да не потрепва, криеше сълзите й от него. Тя се опитваше да зарови цялата болка, която намираше в себе си, всяка капчица разочарование. Особено сега…когато имаха бъдеще. А може би нямаха.

“Beauty was your armor. Fragile stuff, all show. But what's inside you? That's steel. It's brave and unbreakable. And it doesn't need fixing.”

Шарлът Брандън се уви добре в одеялото и затвори лаптопа пред себе си. Нямаше да пише тази вечер. Не можеше да намери подходящи думи, когато него го нямаше. Безпокойството й се усилваше и заплашваше да разруши желязната маска, която носеше на лицето си. Шарлът Брандън никога не се държеше изкуствено. Тя бе наистина загрижена и отдадена на каузата си, но що се отнасяше до Чарлз Брандън….то тя се опитваше да лъже. И преди да лъже него младата Брандън лъжеше себе си. Опитваше се да скрие истинските си чувства и се бореше с тях. Напомняше си, че ще бъде наранена, а сърцето й ще остане разбито. Но защо това не я спираше? Защо не можеше да спре да се притеснява и да мисли за него. Защо я болеше, когато неговия баща беше починал? Защо изобщо се интересуваше толкова много? Може би вече го утешаваше друга. Не можеше да избие тази мисъл от главата си. Ревност. Истинска ревност, която се опитваше да прикрие и разсее, но някак не успяваше.
Истината е, че чакаше него. Не искаше да признае, но чакаше него.
Кого заблуждаваше? Силната и красива Шарлът Брандън не можеше да лъже себе си. Обещанието, което бе дала и на двама им, не можеше да бъде изпълнено. Тя нямаше да бъде чужда за него. Разбра го в онази първа брачна нощ, когато топлите му пръсти докоснаха тялото й, когато Чарлз Брандън накара цялата й кожа да настръхне. Не очакваше студът помежду им да прерасне в това. И се случваше всеки път. Ледът между тях за миг изчезваше и тя забравяше, че Чарлз й е чужд. И само тогава наистина го чувстваше близък. Когато телата им се срещаха. Когато ръцете й се впиваха в гърба му и оставяха следи там, където може би много други го целуваха. Но тя му се отдаваше. Отново и отново. Негова. Толкова ли беше трудно да признае какво й причиняваше? Какво беше събудил Чарлз в крехкото й тяло?
Опита да забрави. За ръцете му, които я обгръщаха, за топлината от тялото му. Искаше просто да се прибере. Да види, че е добре. Но можеше ли да бъде? Лъжеше себе си отново.

“When fear arrives, something is about to happen.”

Страхът нямаше да я остави тази нощ. Ако можеше щеше да си налее чаша вино, опитвайки се да се успокои. Не можеше да спи. Не можеше и да пише. Опитваше се да избяга от мислите, но се чувстваше толкова сама. Къщата никога не беше толкова студена и празна в очите на Шарлот. А тя никога не се бе чувствала толкова сама. И може би почувства, че това, което двамата имаха не е достатъчно, а тя най-после наистина искаше повече. Искаше него. Искаше тя да е тази, при която да се прибере. Но минутите се нижеха и се превръщаха в часове. Притеснението й се засилваше.
Нощта миришеше на смърт. Вечна. Опасна. Спокойна. Студът сякаш притискаше почти празната къща, а Шарлот отчаяно се взираше във входната врата, очаквайки всеки момент да нахлуе. Самият студ. Самата нощ. Чарлз Брандън. Но вратата така й не се отваряше. Шарлот имаше нужда от него друго, а не от топлина, за да върне вдъхновението си. Имаше нужда от него и чакаше. Чакаше мъжът, който нямаше да я обича, свивайки се на стълбите срещу входната врата. Умората не можеше да я пребори.
Тогава вратата се отвори и студът най-после нахлу в живота й. Остави одеялото на стълбите, въпреки че кожата й настръхна. Приближи се бавно и не усещаше нищо друго. Прие нощта, прие студа. Не знаеше как ще реагира. Не знаеше дали ще се отдръпне, но единственото, което можеше да направи, бе да обвие ръце около врата му и да притисне тялото си към него. И се надяваше. Молеше се да може да му предложи някаква утеха. Защото тя разбираше болката му. Наистина разбираше какво е да загубиш родител. Шарлот Брандън не се отдръпна, въпреки че трябваше  Чарлз да й бъде чужд.


"My power is yours", I repeated. His arms tightened around me. "And yours is mine," I whispered against his lips.”

_________________
“Nobody's perfect. We're all just one step up from the beasts and one step down from the angels.”
perfection
avatar
charlotte brandon.
money monster.
money monster.

Брой мнения : 64
Reputation : 1
Join date : 28.10.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: “No Mourners. No Funerals.”

Писане by charles brandon. on Съб Ное 11, 2017 2:43 pm

“but we have known each other too well in the dark (…)
 
Утрото така и не дойде. Дните се нижеха един по един, претъркулваха се и ставаха на нощи, но нито един от тях не бе истински светъл, през нито един от тях слънцето не целуна клепачите му. В самата си основа и същност те всичките бяха тъмни, задушаващи, подобно на бездънна черна дупка, в която можеш само да падаш, все по-надолу; никога нагоре. Всичко бе мъгла и сенки, в пространството между които той съществуваше – едно четвърто измерение на душевна нищета, в което сърцето му не биеше, но в което гърдите му продължаваха измамно да се повдигат. Нямаше как да бъде светло, не и след като Чарлз бе убил светлината, не и след като бе издирил всяко едно кътче, което тя бе използвала като свое скривалище, за да го напои с мастилен мрак. Светлината изгаряше кожата му и заслепяваше очите му, замайваше главата му и тровеше кръвта му. Не знаеше как да функционира в симбиоза с нея – за него винаги щеше да бъде като паразит, ползващ тялото му за гостоприемник; нещо чуждо, което не бе част от него, което не му пасваше – парче от пъзел, който не му принадлежеше. Тя бе враг за семейство Брандън и нещо, което те не учиха децата си да почитат. Тя бе слабост, чиято близост те не биваше да позволяват. Бе отрова и той се чувстваше точно така винаги, когато бе в допир с нея. Разяждаше вътрешностите му и чупеше костите му, за да се намести между тях като свръзка. Тялото му обаче отказваше да я приеме, бореше се, опитваше се да я изкара от системата му. Самите атоми и молекули, от които бе изграден, й противоречаха. Не бе научен на толеранс и търпение. Не бе научен да я обича. Баща му не му бе позволил да го прави. Светлината е жестока господарка, му бе казвал.
Защо обаче тогава бе избрал да го ожени за нея?
Утрото не дойде. А той го бе чакал дълго. С изморени очи и още по-изморена душа. Бе преброявал множество пъти звездите по небето в чакане, бе ги гледал и бе мечтал. Бе се научил да обича тях, да ги използва като свое убежище, да се крие измежду звездния им прах. Бе направил нощта своя приятелка, бе целувал устните й и бе прокарвал пръсти през черните й коси; бе се оглеждал в бездънните й очи, но така й не бе осъзнал кога те го бяха погълнали напълно. Тя бе утешавала разочарованата му, в следствие на отсъствието на антипода й, душа, тя бе затворила раните и затова той й бе обещал същността си вовеки. Утрото не дойде, но той вече не го чакаше. Бе приел мрака в живота си, красивата, статична тъга и вече не се бореше срещу тях. Но надеждата бе останала, там в дъното на неговите очи, иззад мечтите и разочарованията, болката и самотата, надеждата бе блестяла, бе трептяла и шептяла, бе викала името му, но бе останала – бе останала и му бе напомняла, бе го карала да желае един по-добър живот, живот, който не бе лъжа; живот, в който той не бе лъжа.
Сега вече утрото наистина никога нямаше да дойде. Но надеждата я нямаше, за да закрепи сърцето му. И той отново бе започнал да пада. Все по-надолу.
 
"And now I am angry. I want to stay and see it out to the bitter end.
I’ve done what I thought was kind and just… I’m sick of suffering. I’m disgusted."
 
Лесно е да наредим на себе си да не чувстваме, да се преструваме, че е така, сякаш е възможно, да го играем нечовеци, сякаш не ни изгаря отвътре. Това не е страшното, лъжите никога не са страшното. Страшно е, когато лъжата стане истина – когато те е боляло толкова много, когато си падал твърде много пъти и вече не знаеш как да станеш, когато вече не ти пука дали ще станеш. Страшно е, защото това е едностранен механизъм. Стигнеш ли повратната точка на пълен катарзис, извадиш ли всичко от себе си, оставяйки само празнота след пръстите си, връщане назад няма. Счупиш ли въртящите се колелца, които реално те карат да функционираш, чупиш себе си. Това те прави различен, по-тъмен, отваря врата в съзнанието ти. И той така и не успя да затвори тази в своето. Цял живот Чарлз бе носил маски, иззад които лицето му бе губило формата и очертанията си бавно, лека по лека, с всяка една лъжа, напуснала устните му, с всяка една усмивка, която не принадлежеше там. Но той бе научен да не показва нищо по-малко от пълна перфектност, елегантна, фина, хладна безупречност, която бе единственото нещо в същността му, за което той бе сигурен. Но емоциите не те правят перфектен, затова той ги изключи. Изолира ги в най-тъмното, прашно кътче на съзнанието си и забрави за тях. Продължи да се преструва, да лъже, без да обръща внимание какво правеше това с него, какъв данък изискваше. На един етап, бе започнал да се плаши от себе си – от готовността, с която взимаше дадени решения, които знаеше, че ще го наранят, от лекомислието си, с което проявяваше въпросния вроден мазохизъм. Само че той не виждаше смисъл, бе вече мъртъв във всичко, което правеше. Единственото, което имаше значение, бе маската.
Цял живот Чарлз бе мислил, че трябва да се крие от света. Реално винаги бе трябвало да го прави от баща си.
А сега баща му бе мъртъв.
 
“I’m not brave anymore, darling. I’m all broken. They’ve broken me.”
 
Антъни Брандън бе починал преди два дена. Два дена, пет часа, тринадесет минути и седем секунди. Преди хиляди въздишки и премигвания, милиони звезди, скрити иззад облаците на неясната вечер. И Чарлз не се бе прибирал оттогава. Нямаше сили да се изправи пред нея, да я погледне. Да й каже истината. Да признае какво бе бил на път да направи, как бе готов да разруши живота й. Той си оставаше егоист, хищник – нямаше нещо в него, което да не бе било изградено от баща му. Бе научен да взима, да взима всичко, което сърцето му желае, без да пита, без да дава – без да се интересува дали нея щеше да я заболи. И, колкото и да обичаше да си мисли, че и тя бе такава, добре знаеше, че това никога не бе било така. Знаеше какво бе направила тя за него. Знаеше, че макар и той да не бе отишъл на погребението, Шарлот бе била там, до майка му, до сестра му. Знаеше, че съпругата му сега бе тяхната опора, дори и да не бе свързана кръвно с тях. Знаеше го, защото тя просто бе такава. Правеше неща, без да изисква нещо в замяна, и той не я разбираше. Идваше от жестоко семейство на властни мъже, които също грабеха с пълни шепи. По дяволите, баща й я бе продал на Чарлз срещу празни обещания. И въпреки това успяваше да остане светла, добра, успяваше да остане себе си и той не разбираше. Не разбираше нея. Дълго време си бе мислел, че ако разруши нея, ще съгради себе си. Затова й бе нанасял удари, бе блъскал по стените, за да не можеше неговите да рухнат, а тя го бе оставяла, бе приемала всичко. Взимаше от нея, от тялото й, все едно тя му принадлежеше, все едно всичко му принадлежеше и я оставяше празна така, както и той самият бе. Позволяваше й да се приближи само когато желаеше ласките й и това бе нечовешко, бе жестоко, но той цял живот бе бил само такъв и затова не бе съзнал тежестта на действията си. Той бе цял, защото тя се бе съгласила да се счупи, за да съхрани него. Защото му бе позволила да я чупи. Нямаше как да не знае за любовниците, Чарлз силно се стараеше тя да разбира, за да не се почувства никога така, все едно можеше да я обикне. Наказваше я за своите грешки, за тези на баща си, сякаш бе виновна, превръщаше я в изкупителна жертва, когато реално тя не му бе направила нищо. Шарлот не бе отговорна за раздялата му с Куин – не, това бе изцяло Чарлз; Чарлз, който отново не бе могъл да се изправи пред баща си. Бе по-лесно да мрази нея, да наранява нея, отколкото да го прави със себе си. Този брак бе гавра и тя не го заслужаваше. Заслужаваше добър, мил мъж, който щеше истински да я обича – не изгнило, ударило дъното, момче, което съдържаше само мрак в себе си.
Но въпреки това не искаше никой да я има. И това самосъзнаване го плашеше, объркваше го. Не можеше да понесе мисълта, че някой, който не е него, може да я докосва, че може да я обича, а те всичките щяха да те обичат, защото друго не е възможно. Не можеше да мисли за това, как някой друг щеше да има това, което той можеше да има с нея, как тя щеше да обикне друг. Как щеше да забрави него.
Утрото не дойде, но в тъмнината той се бе научил да живее с нея.
Бе прекарал твърде много време с нея в мрака, за да можеше да я пусне да си иде. Бе й разкрил части от същността си, несъзнателно, против волята си, но сега в ръцете си тя държеше тези парчета истина и той не знаеше какво можеше да направи тя с тях, с него. В тъмнината я бе видял. Така, както тя бе видяла него.
И го бе накарала да осъзнае, макар и да не искаше да го признае пред себе си, че, ако и тя бе там, то тогава утрото можеше никога да не дойде.
Защото той нямаше да има нужда от него.
Колкото и да бяха различни, все пак бяха същите.
“Мое черно огледало…
 
“It kills me sometimes. How people die.”
“You do care. You care so much you feel as though you will bleed to death with the pain of it.
 
Чарлз Брандън не обичаше баща си. Той никога не бе искал сина му да го прави. Бе извадил любовта от крехкото му, детско сърчице и от нея бе изградил омраза, защото не можеше да понесе слабостта на сина си, не можеше да му позволи да се държи като човек. Величието не следваше обикновените хора, а Брандън не бяха нито едно от тези две неща. Нямаше как Чарлз да го обича, не и след като баща му бе направил от света една безкрайна отворена рана, не и след като бе иззел топлината от всички светли места, само за да ги наслои с дебели пластове студ и мрак. Не го обичаше и нямаше да плаче за смъртта му. Искаше само да вика, да крещи за всичките неща, които му бяха били отнети, за всичката болка, която баща му му бе причинил. Бе гневен и го болеше, болеше го, че той никога не му бе позволил да бъде щастлив, че не го приемаше такъв, какъвто бе. Болеше го, защото, макар и да не обичаше баща си, Чарлз обичаше майка си, а тя никога нямаше да му прости, ако разбереше, че съпругът й бе починал заради него. Антъни Брандън имаше проблеми със сърцето и това бе всеизвестен факт, заради който всички го пазеха. Не бе трябвало да идва в къщата на Шарлот и Чарлз тази вечер, не бе трябвало да вижда куфарите. Не бе трябвало да чува истината и не бе трябвало сърцето му да спира. Но това бяха само твърдения, които сега нямаха значение, защото инфарктът го бе покосил и той вече бе мъртъв, а времето назад не можеше да бъде върнато. “Какво ако” вече нямаше място сред думите на близките му. Той никога не бе приел Куин, не приемаше никоя друга освен Шарлот, към която бе развил някаква необичайна привързаност и Чарлз знаеше, че дори в смъртта си никога нямаше да прости на сина си. Вече обаче нямаше значение.
 
"…he felt so old, so awfully old and worn, and so young all at once, raw as a wound."
 
Всичките мъже в него бяха уморени. С изтънена от ударите кожа и пресипнал глас. Отключи вратата бавно, с треперещи пръсти, които не знаеха съвсем какво правеха и пристъпи в мрака – в нощта, която не очакваше утрото, и в сенките, които знаеха, че нощта бе той. Не се бе прибирал от два дни, никой не го бе виждал след болницата и очакваше, че тя сигурно се бе побъркала. Това бе определен тип жестокост, на която той нямаше право, но към която отново бе посегнал заради егоизма си. Бе имал нуждата да бъде сам и за първи път самотата не го бе притеснявала. Но сега имаше нужда да бъде тук, не някъде другаде, тук с нея и да й обясни всичко – най-накрая да бъде себе си без страх. Видя я свита на стълбите и нещо в сърцето му трепна. Така ли го бе чакала? Защо изглеждаше толкова бледа? Защо кръговете под очите й сега бяха по-тъмни? Пристъпи напред, но тя вече бе станала, бе тръгнала към него и ръцете й внезапно се намериха около врата му, а тялото й бе притиснато в неговото. Трепна под усещането от допира й, но не се дръпна, само притвори очи и се остави на нежността й. Нямаше сила да се бори срещу нея, да се бори и срещу самия себе си, да бъде жесток. Защото искаше точно това – искаше да бъде в ръцете й. Сега само те можеха да му попречат да се счупи. Неговите се спряха върху талията й, придърпаха я по-близо. Знаеше, че нямаше нужда да проговаря, думите сега нямаха смисъл, защото тя го слушаше и без тях. Чуваше всичко, чуваше болката му. Винаги бе било така, това бе направил мрака от тези разбити мъж и жена. Бе им взел светлината, но им бе оставил тях самите.
Чарлз се приведе напред и целуна нежно челото й, по-нежно, отколкото някога я бе докосвал. Но сега бе различно. Сега всичко бе различно. Сега баща му бе мъртъв и той можеше да бъде себе си.
Утрото не дойде.
Отне му време да разбере, че нямаше как да дойде, не и след като той бе погълнал слънцето със своята безкрайна нощ. Не и след като го бе угасил.
Очите й вече все по-рядко светеха. 

_________________

you've always loved the stranger inside; me, ugly, pretty.
Little ghost, you are listening, unlike most you don't miss a thing. You see the truth, I walk the halls invisibly, I climb the walls, no one sees me, No one but you. You've always loved the strange birds. Now I want to fly into your world. I want to be heard, My wounded wings still beating.
avatar
charles brandon.
keeper of secrets.
keeper of secrets.

Брой мнения : 140
Reputation : 0
Join date : 28.10.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите