Добре дошли!
Всеки мечтае за нещо - някои за слава, други за власт, трети за пари, а някои просто търсят поредното развлечение, за да избягат от сивото ежедневие. Тайните са тези, които ни свързват, но какво става, когато излязат на показ през бляскавите прожектори? Колко дълго можем да ги крием и на какво сме готови, за да ги запазим за себе си? Нека разберем!
Вход

Забравих си паролата!

Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 45, на Нед Ное 05, 2017 10:42 pm

Be the flame, not the moth.

Go down

Be the flame, not the moth.

Писане by Alexander Dixon on Съб Окт 28, 2017 10:04 pm

Moth: I gave you my life. Flame: I allowed you to kiss me

В един от дебелите томове с психология имаше теория, която сякаш описваше целия човешки живот в едва няколко изречения - банално, но факт. Колкото повече се вглеждаш в думите разбираш, че дори да се опитваш да избегнеш заплахата им накрая ще направиш онова, което те искат. Такава беше човешката натура и никога нямаше да се промени. Сравнението седящо зад този термин бе, дори по-впечатляващо. Хората бяха описани като нощните пеперуди, които винаги са привлечени от огъня на горящата свещ. Ако, тази теза можеше да се пречупи през призмата на човечеството, то би било толкова просто. Пеперудите изгаряха веднага щом докоснат онази светлина, а хората? Колкото повече Александър мислеше над това, толкова повече вникваше в истината зад тези думи. Хората умираха всеки ден, а живота беше просто миг затворен зад червената течност, която учените или, по-точно, биолозите  наричаха „Кръв“.
Една лека заченка на усмивка се прокрадна по лицето му. Рядко човек би могъл да зърне каквато и да е гримаса върху лицето на Александър. Той самият пестеше думите си, а какво оставаше за емоциите, които напълно липсваха. Някой би казал, че този мъж бе като нагорещено стъкло, което чакаше нещо да се случи, за да промени формата си. Но това бе една от грешките, които често биваха допускани в описанието на Александър. Дългите му черни коси се спускаха внимателно по тъмно синята яка на сакото му, което от своя страна се вталяваше по тялото му. Тихите стъпки, които оставяше зад себе си прикриваха истинските му намерения. Беше получил покана за едно от най-големите събития за годината свързани с „опазването на изчезващите видове“. Интересното беше, че там се бяха събрали толкова пикантни личности, че нещо бе накарало Александър да посети това ексцентрично място.
Сам по себе си, той мразеше да присъства на толкова шумни места. Да не говорим, че тълпите го караха да се чувства напрегнат, а стреса не беше фактор на който се подлагаше всеки ден. Дълбоко под земята в лабораторията му рядко се чуваха други гласове освен неговия или поредният познат глас от радиото. В апартамента му само един глас го тормозеше, а навън всичко заглъхваше в мига, когато се качи в колата си. А тук, той се губеше? Някъде сред всичките тези светлини и паети по роклите на младите дами, отразяващи собственото им его, Александър Диксън се претопяваше или поне така той си мислеше.
Силната музика и звънтенето от тостове го накара да прокара тъмните си очи по далечните силуети на познати икономисти от екрана на телевизора. Веждите му леко трепнаха, но така и не се огънаха за да образуват каквато и да е гримаса. Движенията му из между тълпите бяха добре премерени, а лицето му изобразяваше нищичко, ала вътрешно неприязъма и фалшивия смях на магнатите го караха да се ядосва. Някъде под синьото му сако лежеше пистолет. Нещо, което отдавна не бе взимал със себе си и не трябваше да има, но малко хора знаеха, че зад тихият патолог на поредното глупаво полицейско управление седеше нещо повече.
Дългите му пръсти бавно докоснаха една от чашите с шампанско и я надигнаха към устните му. След това бавно движение, очите му бавно се извърнаха към огромното количество стълби. Чашата бавно се снижи и една тиха въздишка, която изчезна сред глъчката се разнесе. Мразеше стълби… Понякога се чудеше защо архитектите в днешно време залагаха на такъв кич и толкова много детайли. Не бяха планирали, че ако стана престрелка кръвта би се изчистила ужасно трудно от тези малки фуги. А, стълбите? Те щяха да се превърнат в една стълбица по която червеният цвят щеше да танцува.
Аромата на алкохола нежно погали обонянието и бързо го изкара от тъмните мисли, които го бяха сполетели. Тъмните му обувки затракаха глухо по кремавите стълби обвити в теракот. Малките мехурчета, които се отделяха от шампанското бяха едно от онези приятни неща, които Александър обичаше да усеща в края на деня особено след работа. Поради някаква причина бе принуден да работи и в неделя. Това щеше да бъде правилния начин да завърши седмицата и нощта. Обаче… той не беше заради него тук или пък заради маскарада, който се случваше някъде на първия етаж. Крачките му разтягаха дистанцията между него и приемната зала, а съзнанието му сякаш се изостряше само в една единствена мисъл. Да достигне папката с информация, която щеше да му даде отговорите, които искаше – както той, така и „онези“ от горе. Явно... всичко опираше до работа и алкохол, нали така?

_________________
i was nobody, nothing
I'm interested in taking raw human emotions and then isolating them without any narrative structure. In order to achieve this, I try to break out of the narrative conventions that you'd see in a typical feature film.
 
avatar
Alexander Dixon
keeper of secrets.
keeper of secrets.

Брой мнения : 541
Reputation : 4
Join date : 28.10.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Be the flame, not the moth.

Писане by Elena Lelièvre on Нед Окт 29, 2017 11:54 am

Мъртва.
"В теб има част, която никой не може да докосне. Ти си ти. Ти си своя, а в теб е цялата вселена. Можеш да бъдеш каквото си поискаш. Когато си поискаш."
Фактът, че преди седмица бе "напуснала" този грешен свят, не можеше да заличи всички бъркотии, които бе надробиал през своя шестнадесети рожден ден.Гадината наречена свещеник ме мразеше до мозъка на прогорелите си старчески кости. Бях от ония ментални дечица които дразнещо монотоннно тропаха по крака на пейката и вдигаха шум и замеряха монахините с дъвки или каквото ми беше попаднало в ръцете. Същото старче ме наричаше малкият Сатанил.


„Напълни очите си с чудеса, живей,като че ли ще умреш след 10 миг! Опознай света! Той е по-фантастичен, отколкото всяка мечта,изработена във фабриките и за която си заплатил с пари."


Изсмуквах нетърпеливо тютюневата линийка втрила ароматите си между небцето. Прокълнатата магистралка се преплиташе в основата на пръстите ми, заровяйки гласовете от вътершната част на църквата. Амелие. Амелие. Името ми звучеше омърсено, усмивката грейна върху лицето ми. Ама, че лунатици. Дръпнах нетърпеливо само за да спря окаяното им досадно мрънкане. Скапани фанатици! Знаеха, че кръка ми не стъпваше в тая порутена сграда, но от страх да не се подпаля при влизането приех "последното си ядене". Замислено разграничавах оглозганата минималистична окапана граница между живота и смъртта кражаща тактически около убежището си. Циничната усмивка пробяга по лицето ми, но се скри зад сенките на черните ветрове на порцелановото ми лице. Бягай нещастнице! Смъртта е близо. Лешоядите кръжат за мършата. Избягвам заинтересованите погледи на минаващите и хвърлям фаса си право пред отчето, което ме смъмря. Влизам с бодра крачка към портите небесни избутвайки ги с изскърцващо дразнещо цвърчене. Отново смъмрена. Моето погребение. Цинизъм довел до смутеното им поведение.
-       Мойте извинения за закъснението ми. Заклещих се на влизане в Божийте порти.
Лицето ми скрито зад черният плат, сивкавосините очи вплетени зад сянката единствено издават признак на заинтересованост. Замъквам се право на първият ред и рецитирам следващите слова дословно.
„Тук лежи Амелие Примроуз Лелиевре.
Живя и умря, тъй както пожела,
напук на всички дребнави души.“
Душата ми почива в мир. Съркастичните думи написани собственоръчно от мен и бутнати в джоба му. Спря за секунда и се вгледа в мен. Едно. Две. Три. Посочи гнилата ябълка, страхливецо. Твойте дворове не притежават моща да ме удържат. Колебанието сече въздуха, помита го с флегматичния суров вятър на изчадията докопвайки с лапите си нашия свят. Мъгляванита се прояснява в главата му. Гениалната организация придвижваща света му се рестартира отново и отново в напразни опити да противоречи на настоящето. Превърта картините, мозъка му се запалва. Чувствам болката му, уплахата му, света му се срива. Търси хаоса в публиката. Тя му се подиграва, зашеметява го. Луд е. Луд на върха на кулата над която стърчеше. И аз ще го бутна. Помахвам му за кратко едва забележимо из зад черният костюм прикриващ илюзията. Вкоченява се на място, старчето се превръща в бледо подобие на живот. Посочва с мършавия си пръст към мен, сочи ме и крещи:
"Сатанил! Той се е вселил в теб, вещице! Сатанаил! Те идват за всички ни!"
Примигваше - трепереше неистово, клепачите му натежаваха. Сърцебиеното му се учестяваше. Той не бе способен да се бори, а аз само загрявам старче. Играта ме захласваше. Сърцето му черно като пепел - лицемерското проводниче течеше във вените му. Разграждаше малкото останало живо същество. Стремглавата насочена болка към сърцето му се превърна в отрова поета през устните. Вкоченяваше го, разтреперавше го. Всички станаха на сцената да погледат. Погледна към мен за пореден път, но бях изгубила желание да се боря с греховете му. Измъкнах бялата кутийка готова да запаля белият войник, а той се втренчи с хипнотизиран черен поглед към мен и се спря. Суматохата приличаше на цирково представление готово за Оскарите. Нарисувай ги в червено, нарисувай ги в червено. Кънтящите гласове в главата ми се надвикваха. Заглуших ги. Позна ме, копеленцето. Ръцете му обхванаха гърдите, смъртат го очакваше. Наближаваше към натежалото от живот и грехове тяло. Аз съм само пратеник. Машината се включи, алените браздички обхванаха ирисите му, те идваха за отчето. Словото му замлъкна задушено от  очакващия го край. задавяше се. Кръвта бликна от носа му, помрачи расото му. Половинчатата усмивка се появи, запленена от смъртта повличаща го към ада само му намигнах красноречиво. Той разбираше. Разбираше, но бе прекалено късно и за двама ни. Тя потушаваше и притихваше хаоса. 

Смъртта - “Прекратяване на живота. Насилствена смърт. Лека смърт. Мъчителна смърт.“

Окървавеното ядро, наместено помежду гърдите изстласкващи резките струики въздух се движеше монотонно - ритмично в такт с оглушителната музика разрязваща задушевното помещение, превръщайки го в комична сцена. Примитивните пресекулки ставаха все по учестени, чести, неконтролируеми тласъци издавайки страха погълнал слепоочията им. Страха се провяваше и в най - малките жестове, зениците се разширяваха, кръвта се загряваше, задвижваше все по - бързо по началната линия на артерийте стигащи безжизненият - ненужен орган на хората. Сладката миризма се усещаше във въздуха, огрял като огледален кристален ореол около главата ми, а аз нямах търпение да изкопая следващият гроб на поредната държанка. Неудържимата температура проппълзяваща с пипалата си по ледената ми кожа ме кара да съблека коженото си яке подавайки го на човек от персонала. Чувствах се упорочена, нечиста, тънките черни презрамки покривайки бегло татуираните места по тялото ми се свличаха без мое позволение. Рисунките “изцапали“ повърхността не ме различаваха от групичката алчни магнати събрали се да пият като свине и свалят невръстни млади жени. Като се замисля, май не беше редно да вадя окото на онова петролно шефче. Забележка: “Следващият път запали свещичка за душата му.“ Изкрящите многоцветни проблясъци попадаха неволно върху ленивите ми сини океани в които желаех всеки да потъне и загине. Границата между слънцето и луната, синята - мъртва зона посочена от Хадес за загубата на моряците попаднали в мръсните и кални води на безкрайността. Понякога водата е спокойна, хоризонта изчистен до последният лъч на слънцето смесващо богатите оттенъци крачещи по повърхността на смъртоносната сирена. Нещастницата те държи на повърхността на водата, колкото да си поемеше въздух, но и тайно повличайки те навътре. Неспокойните води се превръщат в пипалата, който са готови да те закотвят на дъното, бавно обвиващи тялото ти, стигащи до вътрешното окървавено ядро посявайки семената на омразата, отмъщението и краят ти. Вече е късно. за всички нас мен“Всичките ще ви закопая, ако ми платят достатъчно.“ Забавно е колко евтин е животът ви, всъщност. 

Смъртта - “В народните поверия – жена с коса, която взема живота.“

Слабата ми фигура се промъква измежду тълпата, проправяйки си път право към бара - единственото свястно място. Избегнах неколцина от идиотите, които се опитваха да ме заговорят. “Спокойно, днес не съм дошла за вас.“ Усмивката премахва следите от бледите ивици по лицето ми, стихваща до нищожна. Опрях ръце върху хладният плот, повиквайки бармана. Голият ми гръб с неохота посрещна повърхността, въздуха се сгъстяваше около мен, тъмните ъгли се превръщаха в малки скрити престъпници. Притварям клепачи оставяйки тоновете на песента носеща се наоколо като реещи ангелчета замаскиращи грозните им постъпки, вадя бялата линийка смърт от кутийката скрита в сутиена ми и я помествам между пресъхналите си жадни устни. Отварям очи и вече мечтая за студеното си легло, което понякога беше изковано от тръни и камъни. С периферието си виждам изписаната салфетка под обичайното ми питие - бърбън. 
- Питието е от заведението. 
- Благодаря. 
Пръстите ми разтварят бялата салфетка, грижовно, смеха ми подобен на мъркане оправя киселото ми настроение. 
“Той е тук.“

_________________
Дори бялата роза има черна сянка.
I must confess, I am insatiable for your soul, There are urges in my body, That are full for you. Cravings that possess every letter of your name, and such dark desires seem to have end. Rip out my soul. Lost my fucking mind.
avatar
Elena Lelièvre
mama i'm a criminal.
mama i'm a criminal.

Брой мнения : 598
Reputation : 1
Join date : 28.10.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Be the flame, not the moth.

Писане by Alexander Dixon on Нед Ное 05, 2017 7:08 pm

Силната музика беше всичко друго, но не и неговото хоби. Кънтящите басове накараха чернокосия мъж да сбръчка вежди и да отклони поглед от искрящите кълбета, които някакви глупави архитекти бяха направили с цел осветлението да бъде по-изтънчено - bullshits. Карамелените парапети се виеха като разярени змии, а музиката сякаш създаваше онази заплашителна атмосфера която, най-вероятно, само той усещаше. Тъмните му очи се разходи през шарената тълпа, която отразяваше светлината на ярките прожектори. Благотворително събитие – поредното извинение на магнатите да си покажат новите дрехи, скъпите коли и лесните жени. Всичко беше толкова прозрачно, точно като една къща построена изцяло от стъкло – толкова прозрачно и същевременно с това, толкова опасно.
Бледата ръка на Александър мина бавно през яката на костюма и с един леки единствен жест я оправи. Нямаше нищо по-досадно от тези стегнати представителни дрехи, които всеки носеше на малко „по-важни събития“, като това на което се намираше. Тъмните цветове винаги му ходеха – така казваха хората и проклетите му шефове, които го бяха изпратили на това заколение с покана. Кой би изпратил един обикновен патолог с няколко дарби да свърши мръсната му работа… В това имаше нещо повече. Тезите им бяха убедителни, но сякаш една нотка се губеше из между пръстите му и точно това объркваше цялата мелодия. Нещо не беше правилно – и точно това го караше да губи симетрията, а когато това се случваше Александър знаеше, че има задни мисли, а те често бяха най-големият враг на някой като него. Има човек – има проблем. Няма човек – няма проблем. Мъдри думи, които дори сега носеха тежка стойност със себе си.
Лицето на високи мъж бавно се извърна, а тихите му стъпки преминаха през глъчката като лек вятър. Движенията му бяха внимателни, не прекалено сковани или волни. Очите му гледаха в една точка и често се извръщаха в друга. Дишането му бе в нормата, а ума му… - това място беше празно. Както всеки ден в който съществуваше. Имаше много хора, които казваха, че чистия ум помагаше във всяко едно отношение, но празният е още по-полезен. В това тъмно място където не минаваше и един отблясък отразен  от някоя голяма витрина, се раждаха мисли, които често спасяваха животи. Само, че в случая на Александър те служеха само на онзи фантом от моргата. Онзи бледолик мъж, който винаги усилваше музиката си и работеше без умора. Мъжът, който губеше ума си сред мъртвите.
Тихият звук от шампанското, който продължаваше да се губи в глъчката сякаш спря, а чашата изхвърча в една голяма саксия в която растеше красиво тропическо растение. Още на сутринта щеше да увехне отровено от този климат, но нали тези събирания трябваха да бъдат изтънчени и бляскави. Нормално бе да се дадат подобни жертви. Съвсем скоро силуета на Александър изчезна и се озова в празен коридор изпълнен с картини и мрачни ъгли. Едно леко трепване върху лицето му изрисува поредната гримаса, която трябваше да предразположи „мишената му“ за най-лошото. За жалост, често биваше подценен. Днешните младежи потънали в тъмния бизнес, рядко познаваха истинската опасност.
Информацията беше негова и нямаше желание да я пусне. Още сега щеше да я вземе и след себе си щеше да остави само полъх от диханията му. След стъпките му нямаше да има тяло, кръв и още по-малко улики. Патолозите бяха изкусни лъжци и често психологията им се отдаваше. Само, че Александър беше от онези лудите. Онези, които ползваха за разпити. Рядко се даваше оръжие на такъв човек. Думите му бяха достатъчни за да влудят някого, а какво оставаше когато студеното оръжие докосне плътта им? – кървава баня.

_________________
i was nobody, nothing
I'm interested in taking raw human emotions and then isolating them without any narrative structure. In order to achieve this, I try to break out of the narrative conventions that you'd see in a typical feature film.
 
avatar
Alexander Dixon
keeper of secrets.
keeper of secrets.

Брой мнения : 541
Reputation : 4
Join date : 28.10.2017

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Be the flame, not the moth.

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Права за този форум:
Не Можете да отговаряте на темите